А си мислех, че нямаме точно този проблем. Аз като малка го нямах. Учили са ме, че лекарят винаги има право. Вярвам го до днес. Лекар каже ли ми: “Тази глава е за рязане”, режа я и продължавам нататък. Моето дете е от друго тесто (за щастие). Но нека ви разкажа от начало.
По време на третата седмица от последното боледуване на 4-годишната ми дъщеря не издържах и помолих лекаря да пусне кръвни изследвания за всеки случай. Така се озовахме в лабораторията.
Лаборантката извади пипетите, иглата, постави спирт на памучето, дезинфекцира мястото и а-ха да прободе пръста, когато…
- Неееееееее!
- ?!!!
- !!!!!!!!!
- Няма да дам кръвта си! Не искам да тече по цялата стая! Не!
- Ама то е, за да оздравееш! – обяснихме дружно.
- Не!
След разумни обяснения от моя страна лаборантката опита пак, но не! Последваха още увещания. Момичето предупреди, че скоро ѝ свършва работното време, а ще ѝ е нужен час, за да направи изследването.
Последваха обяснения от моя страна, опит да пусна любимото детско и дори отчаяна уговорка за нещо сладко след това. Ама отговорът знаете ли какъв беше?
- Добре, но ти ще дадеш кръв!
Лаборантката се опита насила да издърпа така желаната ръка.
- Не си давам кръвта на непознати!
(Обичам я за този отговор.)
Последва драматично падане на земята и сълзи. Реших, че нещо не правя като хората. Отидохме си, за да се завърне тя на другия ден с баща си, докато аз тънех в размисъл защо едни деца дават кръв лесно, а други – не толкова лесно.
- Ало, взеха ли кръв?
- Да, същото количество като вчера.
- Супер!
Тогава отворих един сайт, в който прочетох, че някои деца просто се страхуват и е хубаво да знаят предварително какво ще им се случи в лабораторията. Да бъдат подготвени, разбирате ли? Че кой човек иска да бъде неподготвен?
Проклех се за собствената си неподготвеност и запретнах ръкави. Щипки, кутийки, памуци… Спретнах театралната лаборатория и зачаках детето да се върне. Прекрачи прага, а аз питах иска ли ДА ИГРАЕМ на лаборатория.
- О, да!!!
Как играхме само! Дезинфекцирах, щипнах я с “иглата”, разказах ѝ, че точно това се усеща, когато лаборантите взимат кръв. “Преляхме” кръв в “епруветките”, предупредих я да не мърда, за да не се разлее кръвта в цялата стая, завъртяхме “епруветките” на “уреда”, изчакахме изследванията да станат готови. Подчертах, че правим всичко това, за да е здрава. Попитах я дали е готова да ѝ вземат кръв в истинските епруветки и, о, тръгнахме с песен към болницата!
Малката влезе в познатата стая, заговори се като със стар приятел и каза, че малко я е страх, но ще даде кръв и даже се усмихна.
- Браво, ти пребори себе си! – зарадва се искрено лаборантката. Накрая ѝ подари лепенка, върху която нарисува усмивка. Разумното поведение заслужава награда, нали?
Изследванията бяха добри. Останалото е история. Винаги съм вярвала, че има причина за всяко смущаващо детско поведение. “Другите не се страхуват”, “Държиш се като бебе”, “Защо пищиш като заклана?” са най-отвратителните реплики, които съм чувала в подобни ситуации. Звучат като безсилен опит с елементи на насилие към отсрещната страна.
Моля ви, мили родители, следващият път, когато ви е трудно да разберете истерията на наследника си, запитайте се: “Какво му/ѝ липсва, за да се държи така”? Забравете благоприличието и си спомнете, че отглеждате човек. Това ще ви крепи в трудните моменти.