Заслужава ли детето да бъде опитна играчка в света на дигитализиранит възрастни?
автор: Теодора Пампулова, детски психолог
Никой не отрича, че умните устройства са напълно необходими в съвременния технологичен и забързан свят. Имат ли обаче малчуганите потребност от достъпа до интернет и видеоигри? Специалистите работещи с деца подкрепят становището, че
малкият човек има нужда от любов, внимание и подкрепа,
а не от “дигитална” бавачка
Американската педиатрична асоциация е категорична, че малките деца не бива да разполагат с достъп до смартфон, изтъквайки доводи като негативно влияние на устройството върху паметта и мисленето, дефицит на внимание, забавено емоционално и говорно развитие, влошен сън, раздразнителност и други.
Това становище категорично противоречи на практиката на американските родители, чиито наследници имат собствени устройства на 2-3-годишна възраст. За да бъдем обективни по темата за малките деца и устройствата нека видим и противоположната гледна точка – тази на много съвремени родители: достъпът до умни устройства и екранно време са необходими за малкото дете, ресурсите на екрана са образователни, цветни и забавни, родителят може да си почине и т.н. Според много възрастни чрез тях мъниците трупат бързо речников запас, наизустяват песнички, научават цветовете, цифрите и буквите и т.н.
Как да подходим към устройствата като родители – всеки сам решава
Ще си позволя да споделя няколко случая от практиката си с малки деца, които да ви накарат да помислите върху сбъдването на възможни негативни сценарии или казано с други думи “Какво лошо може да се случи, ако детето ми прекалява с телефона?”:
Случаят с Ники
Ники е петгодишен. Той е дете с достъп до неограничено време в интернет още от бебешкото столче. Той е нетърпелив, агресивен – крещи и удря връстници и възрастни. Не може да рисува, да работи с пластелин, да играе групови игри, да задържи вниманието си върху задачите в детската градина. Има проблеми със съня – често сънува кошмари. Страда от нощно напикаване. В семейството често се стига до скандали заради него и нежеланието му да изпълнява инструкции.
Случаят с Ани
Ани е на 3 години. Русо момиченце с големи зелени очи. Тя не говори. Използва предвербални жестове – показва с пръст това, което иска, маха за “Довиждане”. След попълнена анкета от родителите се оказва, че тя използва устройство над 5 часа дневно като гледа предимно клипчета на английски език. В хода на терапията се оказа, че Ани също е англоезична. Въпреки, че разбира какво й казват родителите на български, нейният “майчин език” се оказва английският. Детето изрече първите си думи на английски език.
Случаят с Петър
Петър е на 4,5 години. Той често е с устройство в ръка. Страхува се да остава сам и че ще го отвлекат и убият. Вярва, че зомбитата и Баба Грани наистина съществуват, че има “портали”, които могат да го телепортират навсякъде. Това го поставя в животозастрашаващи ситуации – изскача пред коли, мисли си че може да лети и др.
Случаят с Тони
Тони е на 7 години. Психиатър му поставя диагноза аутизъм, когато е четиригодишен. Към момента на диагностицирането детето прекарва над 6 часа пред устройство. Родителите му работят в чужбина, а бабата и дядото нямат силите и възможностите да му осигуряват подходящи за възрастта му занимания. След спирането на достъпа до устройство, Тони има напредък в поддържането на очен контакт, постепенно преодолява част от стереотипните движения, ориентира общуването си към връстници, а не към предмети и т.н. Предстои нова оценка от детски психиатър.
Всяко малко човече се ражда с определен тип висша нервна дейност и темперамент. Някои деца са общителни, енергични или нетърпеливи, други – по-бавни, меланхолични и тревожни. Достъпът до устройства би повлиял по различен начин на
всяко едно от тези деца. При някои може да се наблюдава бързо, стремглаво развитие, а при други – регресия и видимо изоставане. Не можем обаче да бъдем сигурни, какво точно влияние ще окажат устройствата върху малкото дете. Не можем и изцяло да ги обвиняваме за забавянето в детското развитие. Та нали ние ги предоставяме в техните ръце! Важно е обаче да се запитаме:
“Заслужава ли детето да бъде опитна играчка в света на дигитализираните възрастни?”