“Много се пише и говори за толерантността, за приемането, за “нормалните” и “различните”, за родителите и децата, за учителите и специалистите. Важно е обаче не какво и не колко се говори и пише, а какво се прави!”, споделя Надежда, създател на Фондация щастливи със синдром на – майка на момиченце със синдром на Даун.
“От мига, когато разбрахме, че бебето, което чакаме, ще е със синдром на Даун, си обещахме, че синдромът няма да е пречка, а стимул да се развиваме и учим заедно. Приехме, че Вяра е различна, както е различен всеки от нас, и нейните специфики не са оправдание да стоим със скръстени ръце и да се носим по течението, скрити зад диагнозата. Решихме да я отглеждаме и възпитаваме, като отчитаме нейната индивидуалност и се съобразяваме с нейните темпове, но без да се вторачваме в синдрома като извинение за дадено действие или бездействие…
Къде е границата на толерантността и търпението, ако си родител на “различно” дете, което иска да играе, да общува или просто да бъде заедно с другите деца – на площадката, в училищния двор, в класната стая, на партито – но това не се получава? Къде е границата на толерантността и търпението, ако си родител на “нормално” дете и си свидетел на същите тези ситуации? Каква е нашата роля като родители и свидетели в такива ситуации, каква е нашата позиция като хора?
Случката от днес, която ме взриви:
Прибираме се късния следобед и Вяра ме моли да остане да поиграе с децата в паркчето пред нас. ОК, съгласявам се, има нужда от разпускане, аз също – беше тежък понеделник и за двете ни. Вяра се затичва към групичката от четири момиченца, които се катерят по пързалката, а аз се запътвам към една от свободните пейки, пътьом поздравявайки познатите и непознатите по другите пейки.
Децата и Вяра се познават, с две от тях – от малки, с другите две – от година поне. Затова тя свободно се присъединява към тях, смее се щастливо и се (опитва да се) включва в играта им, като им разказва нещо от любимо филмче. Децата обаче се разпръсват като пилци, избухвайки в смях, побягват, а Вяра разбира се – след тях. Отиват на катерушката, Вяра – след тях се катери и тя. Те слизат и пак побягват, този път към люлката, Вяра – след тях. Настига ги и започва да гъделичка двете сестри – това им е любима закачка от малки, но те отново вкупом всички избягват, а тя – пак след тях.
После четирите се качват на въртележката, заливайки се в смях, който явно вече започва да озадачава Вяра, защото тя застава отстрани и ги гледа объркано, но и с очевадно желание да си играят заедно.
Въпреки че виждам и усещам отношението на децата към Вяра, все пак я подканям да им каже, че иска да си играе с тях. В резултат от съседната пейка и бащата на двете по-големи момичета се провиква към тях да играят с Вяра. Вяра се приближава към въртележката първо плахо и почва да я върти, а момичетата се кикотят и разменят погледи. Вяра също почва да се смее, върти ги по-силно и се залива от смях, щастлива е, очите й блестят. Като по команда момичетата скачат от въртележката и се затичват към поляната, Вяра побягва след тях и едното момиче извиква към другите три: “Бързо, бягайте, бягайте от Вяра, по-бързо!” А Вяра все така щастливо се залива от смях и тича след тях. Гоненицата все пак е една от любимите й игри!
Тук обаче вече не издържам, скачам от пейката и извиквам Вяра, минавам покрай пейката с бащите на децата и казвам на единия да пита дъщеря си защо призовава другите да бягат от Вяра по този начин. Обръщам се и към другия, с когото се познаваме, откакто децата ни са бебета, и му казвам: “Да, знам, че Вяра на моменти се държи странно, разказва филми и разиграва сценки, но това е нейният начин да покаже, че може, да привлече вниманието и да влезе в играта. Жестоко и грозно е да бягат от нея и да й се присмиват за това… Ние, родителите, сме тези, които трябва да обясним на децата си, а не да стоим като безучастни свидетели, сякаш нищо особено не се случва…”
Обръщам се и отивам при Вяра, която вече не се смее, а е седнала на една далечна пейка, с гръб към децата, с увиснали раменца и гледа пред себе си. И двамата бащи изкрещяват на децата си да дойдат при тях и им заповядват да се извинят на Вяра и да играят с нея веднага. Момичетата изтичват към нея, извиняват й се, но явно изобщо не разбират защо. Това, което ги беше призовало да бягат от Вяра, се провиква към баща си с “ама ние така си играехме.”
Запътвам се с Вяра към входа, като междувременно й говоря, че когато децата бягат от нея и й се смеят, тя не е длъжна да тича след тях и да се опитва да играе с тях. Казвам й го с пълното съзнание, че ще я заболи, така, както ме боли и мен, но това е поредният урок, който трябва да й предам за живота: да различава приятелския смях и истинската игра от присмеха и груповото изолиране.
Минаваме покрай бащите и единият подхвърля: “Ама те така си играят.” Обръщам се и изстрелвам: “НЕ Е ИГРА да бягаш и да се присмиваш на някого – какъвто и да е!” Другият баща сконфузено пристъпва към нас, после се връща, очевидно е, че търси начин да се извини, но не знае какво и как да каже. Както казах – съседи сме, познаваме се и общуваме от години покрай децата. В крайна сметка отронва, свивайки рамене: “Ами такъв е животът.”
Безмълвно се обръщам и се качвам по стълбите към къщи. Разстроена и бясна…
Реших да пиша за това и да задам въпросите отгоре. Към тях добавям и още: Какъв точно е животът? И кой прави живота такъв или онакъв?
Откакто осиновихме Руми, все по-често с изненада установявам, че моята толерантност и търпимост отдавна не е онази волската отпреди това. Онази, с която търпеливо, спокойно, а често и с усмивка проповядвах на деца, родители, учители, по площадки, паркове, градини и училища, приемане, разбирателство и разбиране в различни ежедневни ситуации с Вяра.
Уморих се просто. И честно казано вече ми писна от въпроси как да се държим с “различните”, как да постъпим в такава или онакава ситуация, какво да кажем и т.н., и т.н.
Ако помним, че ВСИЧКИ сме просто ХОРА, без значение с диагноза, поведение или някаква странност, ако се отнасяме просто човешки, с внимание и разбиране към особеностите на другия, ако просто живеем на практика според тези ценности, ще предадем това и на децата си. Защото толерантността, уважението, емпатията, както и техните противоположности, покълват първо в семейството – и “различното”, и “нормалното”!
