Из писанията на Цвети Христанова, която в малките часове е най-активна. Специално за Детските градини тя прати свои истории:
Две думи – милион въпроси
Прекарваме по две години, че може и повече, в старание да научим децата си да говорят. Очакваме деня, в който ще водим разговори. Насърчаваме ги, сочим и повтаряме като папагали, претърпели лоботомия, за да станем свидетели на чудото на речта.
Въпреки неспасяемия ни ‚майчин‘ мозък, успяваме да научим цял един нов език в периода им на пре-проговаряне. Където ‚айлук‘ се превръща в охлюв, ‚панкунта‘ в компютър, а едно просто ‚га‘ в молекулярна биология. Но ние си се разбираме. Водим паралелни монолози с бебоците, като си мечтаем как един ден тези монолозите ще се слеят в диалог.
Само година по-късно си мечтаеш да спечелиш лотарията, за да си построиш шумоизолирана стая на покрива, където да се криеш по 10 минути на ден без някой да стреля по теб с 48 думи в секунда. През останалото време се червиш пред госпожите в градината и съседите, защото нищо лично вече не е лично и всичко се разказва – на всички.
С проговарянето, неминуемо започват и въпросите от хиляда и една нощ
Теодор успява само с две кратки думички, един прост въпрос, да изпитва струните на моето търпение ежедневно. Две думи, един въпрос, милион преброени секунди преди да му отговаря: ЗАЩО НЕ…?! – Не може да скочиш от стълбата. – Защо не? – Защото не може да летиш. – Защо не? ‚Защо не ми даваш да пипам акото на пилето? Защо не мога да карам колата? Защо не мога да изляза гол? Защо не мога да се изакам на плочките? Защо не съм висок като дървото? Защо не сме на ваканция? Защо не мога да седя сам на улицата? Защо не?‘ Защо не…
Ако устискам още две години без нито веднъж да му отговоря „Защото така казвам“, ще пиша на майките и съпругите на всички в комисията по избор на Нобеловите награди, и съм сигурна, че ще спечеля в категорията ‚Майка с нерви от диамантена сплав‘.
Татко риба
“Мамо, трябва да вземем нови играчки”…. заяви ми Теодор с привидно угрижено изражение. Обаче това, което не очаквах, беше аргументът, който последва.
Следващите няколко минути последва една маниакално, но по детски невинна обосновка за нуждата от нови играчки.
Вчера Тео видял татко риба. Познал, че това е бил татко риба, защото бил много голям и силен. Той ядял (рибата, не Теодор) камък. Рибите обичали много камъни и затова ги ядат. След това изял две листа (предполагам, за да може да прокара камъка) и едно дърво.
Така му се бил издул корема (разбираемо), че изакал супер огромно ако. До тук логично. Като се облекчил, татко рибока яхнал едно пате и тръгнали към нашата къща, защото рибите нямат крака и не могат да ходят. Окей.
Като стигнали у нас, татко риба изял всичките играчки на Тео, а патето цялата храна на Лина. О, ужас. Смокини и черници
И още забавни истории от родителството
Следователно и необоримо, дори почти обяснимо, трябва да идем за нови играчки. Един влак за оригиналност за Теодор.
И да не забравяте да си заключвате прозорците, защото риби яхнали патици дебнат от всякъде.
