Хей, приятели! Хей, майки! Хей, фенове на спорта! Лишихте ли се от фитнес, след като станахте родители, защото се чувствате тромави, кръгли, неуверени, неорганизирани, изморени, притеснени? Познато ви е? И на мен – повтарям този модел многократно, въпреки че съм раждала само веднъж.
Но да кажем, че вече са минали няколко години, откакто моето малко „аз“ се отдели от мен. Захранихме я, проходи, изживя бебешкия пубертет, тръгна на градина, след още година горе-долу свикна да ходи на градина, а ето ме мен, все още не съм свикнала да ходя на спорт, както правех преди десет години.
Причината? Аз съм тромава, кръгла, неуверена, неорганизирана, изморена и притеснена, че ако отида на тренировка с детето, то ще ме прегърне за краката, а аз ще го премажа с лост, както почти успях да направя лятото, защото незабелязано се беше шмугнала тъкмо, когато стоварвах стомения прът на земята. Всички тези усещания ме изнервят до болка.
От няколко седмици обаче повече ме държи на тръни моята дългогодишна уседналост и притъпено усещане, че ми се спортува, та две не виждам. Говоря дълго със себе си, че е много важно да се върна в залата, че не е нужно да се напрягам излишно като за първи път и на третата седмица… избирам зала с детски кът, където наследницата ми да се чувства в безопасна и весела атмосфера през по-голямата част от времето.
Говоря и с детето, че заедно ще ходим на тренировка, а тя се вдъхновява и прави бърз план за нейната програма, който изговаря пред мен. „Чао-чао“, градина, здравей, миризма на гума и желязо! Докато аз се мотая с преобличането, малката вече рови в коша с играчки.
Започва загрявката – аз със старание, достойнство и наслада разтягам позабравените си мускули. Дъщеря ми си играе. Започва същинската част. Все още пазя достойнството си и се старая да изпълнявам правилно движенията, да се вмествам във времето и да не се претоварвам. Чувствам значителна загуба на сила, гъвкавост и издръжливост.
Детето се мята на халките зад мен, скача от кутиите и истински се забавлява. Спокойна съм.
Трето полувреме, държа се някак си, помня, че имам достойнство, а детето е скъсило дистанцията и се опитва да ме привлече към нейната игра. Губя концентрация и воля, редом с дъха и силата, но все още стискам лоста, без да успея да го вдигна и моля умаленото си копие да застане малко по-вляво, за да има място и за двете. Гордея се с нейната съобразителност!
На финала сме и правим седеж на стена, от който бедрата горят, а задникът се стяга. Тогава компаньонката ми се увисва за крака ми, като осигурява допълнителна тяга.
За разнообразие измислям играта, че докато стоя така в продължение на 40 секунди, тя ще минава под краката ми, сякаш са мост или тунел. Тя се забавлява. Аз тържествувам. Така цели три пъти. И край.
Аз съм цяла, тя е цяла, залата е цяла, пак се пръскам от гордост, че нашето семейство и хората около нас носят купища търпение под дрехите си. Натренирани и доволни отиваме да си купим близалки от близкия супер.
Искам пак да ходя на тренировки с детето си, затова отправям своя коледен апел към всички зали по света – осигурете детски кътове, не се пестете! Така ще дадете възможност на всички членове от семейството да бъдат живи, здрави и щастливи!
