Детето ми е първа група в детската градина. Макар проблемите на адаптацията да са далеч зад гърба ни, изискванията да спазва ред и дисциплина, да усвоява учебен материал и да се социализира в немалка по численост група, подлагат волята ѝ на сериозни изпитания.
Когато юздите на същата тази воля се опъват до скъсване, сутрините могат да се превърнат в изпитание за цялото семейство.
С течение на времето започнах да експериментирам и установих няколко работещи метода, които прилагам в критични ситуации. Ето ги и тях:
Влизам в положение на детето
Изказвам съпричастност, директно свързана с причината да не иска да отиде на градина. Казвам нещо от рода на: „Знам, че ти е трудно всеки ден да ставаш рано и да учиш.“ „Разбирам, че невинаги е приятно да спазваш определен ред.“ Когато вляза в положение, малкият човек се чувства зачетен, разбран, и дори да не прояви мигновена реакция, намира в себе си психическата устойчивост да изпълни задълженията си.
Отбелязвам напредъка му
Изричам искрена похвала, чута от учителката или напредък, забелязан от мен. „Ето, виж – усилията ти се възнаграждават – можеш да броиш до десет без грешка“ или пък „Постарала си се да научиш толкова хубаво стихотворение“.
Или просто споменавам дейност, която хлапето наистина харесва в градината: „Забрави ли, че днес ще имаш танци? Забавляваш се докато танцуваш, нали?“ Като изтъквам реални ползи от ходенето на градина, често успявам да повдигна духа на дъщеря ми и да вдъхна оптимизъм. Да не забравя и най-сладкия аргумент: „Петък е, следват два почивни дни, в които ще се забавляваме.“
Търся причина за дискомфорта му
Уверявам се, че детето не е болно, гладно или жадно и проверявам за други причинители на физически дискомфорт. Ако някое от изброените е налице, много е вероятно подрастващият наистина да се чувства зле, без да е в състояние да идентифицира причината. За да елиминирам глада от списъка, съм готова със закуската преди малката да се събуди.
Ако има тревожни симптоми в общото физическо състояние, решавам какво да правя според степента на сериозност. Няма да ви лъжа: и със сополи съм пращала на градина, понякога просто нямаме избор. В такива случаи обаче се опитвам да обгрижа детето максимално след занятията.
Създавам ред
Организирам времето от ставането до излизането. Дрехите са подготвени от предишната вечер. Ако е необходимо, будя по-рано, за да спестя бързане и нерви. Оставям лудетината малко да се помотае и съобщавам, че след пет минути я очаквам в кухнята за закуска. При малките деца времето е сравнително aбстрактно понятие, но границата, зададена в минути, им създава сигурност и усещане за ред.
Също така, посочвам на часовника: „Когато голямата стрелка отиде на цифрата 4, е време да излизаме, затова започвай да се храниш. Ако не си готова тогава, излизаме без да си закусила.“ Откакто въведох практиката с часовника и минутите, забелязах повишаване на нивото на организираност, без излишно бързане. Случва се да пропуснем миенето, но без да го правя на въпрос отбелязвам, че случилото се е по-скоро изключение.
Импровизирам игри и в най-обикновените занимания
Изиграй това! Аз нерядко се превръщам в дете, за да убедя своето дете, че си заслужава да сложи нещо отгоре си. Избягвам да я обличам, тъй като сама е способна на това, но ако времето наистина ме притиска, правя компромис и нахлузвам всичко отгоре ѝ. В по-добрите дни я карам да си представи, че панталонът е чувал, в който трябва да скочи, ръкавите на блузата са тунели, през които трябва да премине, а цветът на пуловера ѝ просто се съчетава страхотно с цвета на моя панталон.
Суетата върши чудеса, а детската склонност за игровизация сработва много добре. В някои случаи хлапето само инициира обличането на игра.
Като изброих всичко това, нека уточня, че списъкът с похвати далеч не е изчерпателен. Експериментите продължават. Иска ми се да надградя опита си, затова нека пробваме едно предизвикателство: споделете ми как вие помагате децата си да ходят на градина с кеф, а аз ще приложа вашите способи и ще публикувам обратната връзка. Готови?
