Автор: Пламен Въргов – психолог към фондация „Безгрижно детство“, Целта на фондацията е работа предимно с деца, които имат трудниости в развитието от всякакъв тип. Там децата срещат подкрепа от логопед, психолог, кинезитерапевт, арт терапевт, музикотерапевт, технически и административни специалисти и др. Обектът в Пловдив разполата и с апаратура от последно поколение в Сензорна стая – нейните функции са развиващи и провокиращи различните сетива на малки и големи.

Всеки, който психически малтретира партньора си, всеки, който се възползва, гледа отвисоко, унижава и унищожава него и неговото самочувствие, извършва непряко насилие. Косвено, но все пак ужасно за децата им. Защото да са постоянни  свидетели  на токсична връзка прави тези деца основните жертви, тъжните пазители на едно  емоционално наследство, белязано понякога  от необратими последици.

Според Световната здравна организация (СЗО) и Световния икономически форум (WEF), психичните заболявания са проблем номер едно в света, който не позволява на хората да работят. Може би не сте знаели, че голяма част от тях са вследствие  на токсични или насилствени връзки и психологическата следа, която  те оставят върху човека. Индикатори като посттравматично стресово разстройство, депресия, тревожни разстройства, хронична болка, астма, хистрионно личностно разстройство и дори диабет са тихи, но постоянни признаци на този тип дисфункционална връзка.                                                                              

Социалните и здравни институции изтъкват необходимостта жертвите на този вид физическо или психическо домашно насилие да се „обучават“, а не да се стигматизират. Когато казваме „обучение“, ние говорим за предоставяне на тези хора, мъже или жени, адекватни ресурси и стратегии за справяне, така че те да могат психологически и емоционално да видят отново стойността в себе си и след това да се върнат към нормалния си живот.                                                                             

Сега нещо, което често забравяме или пренебрегваме, са децата.

Невинните свидетели на тази вредна динамика, тези напълно токсични среди от много ранна възраст

Те мълчаливо са интернализирали всяка частица,всеки направен жест, изречена дума и пролята сълза в техните впечатлителни, невинни умове. Всичко това често се прави, и малко родители съзнават въздействието, което може да има върху живота на децата  им в бъдеще.

Не бива  да забравяме, че цикълът на насилие е като змия, която яде собствената си опашка. Едни и същи неща се повтарят отново и отново, същата динамика. Може би тези деца, които днес са свидетели на токсична връзка, утре ще станат нови жертви или насилници.

Да бъдем свидетели на токсична връзка също ни превръща в жертви                                         

„Не, никога не съм мръднала пръста си срещу децата или партньора си.“ За съжаление това е много често срещана реакция сред насилниците или извършителите на този тип психическо насилие, което не оставя следи, никакви синини, които да служат като доказателство за побоищата, насилието, нанесената вреда в интимността на дома.                

Но фактът, че няма физическо посегателство или някаква видима синина, всъщност прави ситуацията още по-сложна. В тези случаи жертвите трудно го възприемат като насилие. Те са склонни да обвиняват себе си. И тази вина или отговорност не се вкоренява просто в жертвата. Тя расте и в детето. Като винаги присъстващ свидетел, то обикновено изпитва същото чувство. Защото е само още един пътник в този пълен с болка влак, който води всички на едно и също място.

Както Пиаже обяснява в своята теория за когнитивното развитие на децата, от 2 до 7 имат егоцентричен фокус, където светът се върти около тях. Поради това детето ще почувства, че болката на баща му или майка му, заедно с всички викове или битки, се случват поради нещо, което е направило. Ето за това е и важно да осъзнаем ,че в основата на всяка токсична връзка, където има деца, те също са жертви.

Няма значение дали са зад вратата и не виждат нищо, или все още не могат да ходят, да четат, да карат колело или да назовават съзвездията, които се появяват на прозореца им всяка вечер.                                                                                         

Децата слушат и чувстват, те интерпретират света по свой собствен начин и в резултат на това малко неща могат да бъдат по-опустошителни за тяхното детство от израстването в среда с такъв невротичен, разрушителен емоционален фон. Понякога и двамата партньори допринасят за това връзката да е токсична. Има хора, които не са в състояние да изградят стабилна психологическа и емоционална среда.             

Те се характеризират с едно „движение напред-назад“, при което привързаността и агресията, близостта и жестокостта създават силно дисфункционална ситуация за тях и особено за техните деца.                  

            Петте архетипа на детската травма

Не всеки, който е преживял детска травма, я интернализира по същия начин. Това означава, че всяко страдание и реалност могат да бъдат представени чрез поредица от много специфични архетипи. Нека ги разгледаме тук:

Петте архетипа на детската травма определят различните начини, по които децата проявяват въздействието на своето страдание. Защото не всеки го показва по един и същи начин. Наистина, не всички ще достигнат зряла възраст, след като са развили същата поведенческа и психологическа динамика. Това е така, защото раните, оставени от малтретиране, изоставяне или злоупотреба, винаги се проявяват по много специфични начини.

Карл Юнг говори за архетипа на раненото дете. По-късно юнгианските психолози, които бяха натоварени да запазят живо неговото наследство и основите на аналитичната психология, очертаха различните видове травми и тяхната архетипна символика. Те се състоят от поредица от универсални архаични модели и изображения, които очертават различни начини за справяне с нараняванията в психическата вселена.

По този начин, както обяснява самият Юнг, архетипът на детето е този, който пръв се появява в нашето несъзнавано. Този ранен отпечатък обаче не винаги е толкова здрав и обогатяващ, колкото би трябвало да бъде.Процесът на това психо-емоционално „отпечатване“ започва от момента, в който сме в утробата, до около седемгодишна възраст. Този период е ключов в развитието на човека. Следователно, в случай на травма в този момент, Азът става напълно фрагментиран.

Архетипите на детската травма Доналд Калшед е юнгиански психоаналитик. Той е написал няколко интересни книги за детските травми. Един от тях е Вътрешният свят на травмата: Архетипни защити на личния дух (1996). В тази работа той изследва как ранните преживявания на злоупотреба или малтретиране напълно увреждат развитието на психичния живот на детето. Изправен пред тази болка, това, което прави инфантилният ум, е да се опитва да защити себе си. Правейки това обаче, те са склонни да създават образи и защити, които със сигурност са злонамерени и дори разрушителни. Това обяснява архетипите на детската травма. В интерес на истината те са от съществено значение за изцелението и просветлението на травматизирания пациент. Защото, както самият Юнг сочи, за да преодолеем тези преживявания, ние сме длъжни да хвърлим светлина върху нашите сенки, страхове и рани. Следователно ,разбирането на архетипите, които всяко дете приема и пренася в живота на възрастните, е една от първите стъпки за улесняване на тяхното освобождаване и изцеление.

1. Необходимият герой

В рамките на петте архетипа на детската травма, необходимият герой е един от най-разпознаваемите. Отнася се за това дете, което поема ролята на възрастен, поемайки отговорности извън тяхната възраст. Това е често срещано в нефункциониращи семейства, в такива среди, където родителите отсъстват или пренебрегват децата си. В интерес на истината има много малки, които в крайна сметка се грижат за по-малките си братя и сестри и дори за собствените си родители. Това са реалности, в които тяхното детство се губи, тяхната идентичност е изкривена и те винаги се стремят да бъдат спасители за всички, освен за себе си.

2. Шутът

Тук сеизползва комедия, ирония и хумор, за да замаскира раните си. Доста често малкият брат е този, който се превръща в този архетип, като винаги показва известно безгрижие, непостоянство и незрялост. Под тази маскировка обаче има наранено дете, което иска да прикрие болката и самотата си.

3. Заместителят

Заместителят е друг от архетипите на детската травма. Първоначално този архетип може да изглежда подобен на необходимия герой, но в действителност е малко по-сложен. В интерес на истината това са невероятно мъдри и зрели деца за възрастта си. Ако има нещо, което ги определя, това е техният отговорен и помирителен характер. Тези деца прекарват доста време в „събиране на счупените парчета“ от своето нефункционално семейство. Те се грижат за благополучието на своите братя и сестри и родители, независимо дали са насилници или не. Копнеят всичко да мине добре. Всъщност те понякога действат като глас на съвестта за родителите си или като защитници на собствените си братя и сестри. Всичко това има голяма психологическа и емоционална цена за ума им.                                                                      

4. Дивото дете

Дивото дете жадува само за любов, внимание и утвърждаване. Въпреки това, тъй като те нямат нито едно от тези“ хранителни вещества“, те реагират и го правят с насилие. Те са импулсивни, предизвикателни личности и използват проблемите, за да привлекат внимание. Тяхното предизвикателно поведение подхранва динамиката на наказание и презрение от страна на родителите. Това прави белегът на травмата много по-голям, на страданието, което е изградено от тъга, самота и дори омраза. „Докато не направите несъзнаваното съзнателно, то ще ръководи живота ви и вие ще го наричате съдба.“ -Карл Юнг-                                                                               

5. Безцелният скитник

Безцелният скитник е най-често срещаният, както и най-сложният детски архетип. Определя изгубеното дете, което се скита из ежедневието, откъснато от почти всичко. Те не получават обич и не я очакват. Всъщност те смятат, че е по-добре да не очакват нищо от никого, за да не увеличат страданието си. Те интернализират всички свои емоции и нужди. Всъщност те избягват да привличат внимание и ако има нещо, което желаят, то е да бъдат невидими. Освен това те нямат цел. Това означава, че те растат без надежди и мечти и са склонни да изпадат в депресивни състояния и социална изолация. Това е изключително сурова психологическа реалност. Идеята за тези архетипи не е подкрепена от реални научни доказателства. Те обаче описват реалности, които се признават от всички, които се справят с травма от детството. Някои деца развиват външни разстройства (като импулсивност или предизвикателно поведение), докато други проявяват интернализиращи разстройства (срамежливост, депресия, фобии).

Следователно, този ресурс от юнгианската психология е изключително интересен за нас, за да разберем различните въздействия на тези ранни рани.                                                                      

И така, далеч от оцеляването от  токсичната връзка на нашите родители, всичко по-горе означава, че (можем) самите ние да станем нови жертви или извършители, защото сме усвоили същия емоционален език. За да противодействаме на този ефект и да прекратим цикъла на злоупотреба, се нуждаем от правилните инструменти. Децата, които са били свидетели на тази динамика, се нуждаят от помощ, вероятно от терапия. Родителите също. Защото ако има нещо, което всяко дете заслужава, това е шансът да живее в среда без насилие. Те заслужават да бъдат научени как да живеят добре. Те трябва да се отглеждат с последователност и уважение.

И най-вече те заслужават красива връзка с родители, които знаят как да бъдат нежни, които са способни да обичат.

Наличието на емоционално незрели родители оставя дълбоки белези върху децата. Много деца в крайна сметка поемат отговорностите на възрастните и порастват твърде бързо…

detskitegradini.com
Зад екипа на Детските градини стоят няколко много вдъхновени хора, които искат да направят деня ви по-информиран, по-весел, по-добър. -Контакт: info@detskitegradini.com