Елена Сундари е психолог и терапевт, който освен че консултира възрастни, разговаря и със семейства за справяне с редица проблемни поведения при децата. Един от методите, които тя успешно прилага при децата, е арт терапията за деца.

– Елена, кои са най-разпространените проблеми, които родителите на малки деца обсъждат с теб?

“Живеем във време, когато на родителите им е изключително трудно да поставят граници и това неминуемо се отразява върху децата”

Причината родителите така упорито да отказват да налагат правила при възпитанието на детето си, се крие в тяхното собствено детство – това са хора, отраснали с прекалено строги, прекалено авторитарни родители. Били са ограничавани твърде много, правилата, които са им били налагани, често са били налагани чрез унижение или някаква форма на насилие. Какво се случва с човек, който расте така? Казва си вътрешно: „Никога няма да го причиня на моето дете. Никога няма да бъда като теб“ (като майката, бащата или учителят, който го е тормозел). Естествено, тези родители отиват в другата крайност – прекалена свобода.

Това е една основна грешка. Твърде строгите граници са също толкова нездравословни, колкото липсата на такива. Всъщност това са двете страни на една и съща монета.

Защо детето има нужда от граници?

– Добрите граници са нещо прекрасно и жизнено необходимо за детето – дават му усещане за сигурност, за безопасност. Няма да пуснете едно две годишно дете да пресича улицата само, нали? Това е здравословна граница – цели да опази детето и да осигури благосъстоянието му. Същото важи и за емоционалните граници, както и за всички други видове полезни правила.

“Правилата и усещането за ред и предвидимост създават усещане за сигурност в детето”

Като се започне от това кога е времето за сън, кога се храни детето, кога е времето за игра и почивка, и кога – да изпълни задълженията си.

На днешните родители понякога им е трудно дори такова дребно нещо като да установят време за сън. Давам този пример, защото ако детето не спи достатъчно и не заспива горе-долу по едно и също време, тялото му се обърква и това води до хиперактивност и тревожност в детето.

Звучи много простичко и твърде лесно, но си е точно така – може би 50% от хиперактивността на децата ще изчезне, ако те се хранят и спят редовно

Въпреки това, дори такова дребно правило може да се окаже трудно за установяване за един родител, който принципно не умее да поставя граници.

– Как да поставяме граници?

– Това само по себе си е тема, при това доста обширна. Ние всички имаме нужда да се научим да поставяме граници, не само с децата си, а и в живота изобщо, и за много от нас е нужно сега да се научим. Това е умение, което се учи, днес вече има много източници на информация, лесно достъпни. В моята работа винаги включвам и родителя, не работя само с детето, и работим и в тази посока.

“И така, как да поставяме граници? Най-кратко казано – любящо, но твърдо и непоколебимо”

“Ако никога не сте го правили, разбира се, че детето в началото ще възрази и може да не му хареса”

Истински грижовният родител прави нещата независимо от това, че детето в този момент не го харесва и здравият родител не зависи от одобрението на детето си.

Ако детето ви падне и си ожули коляното, ще промиете раната, нищо че детето не иска, защото знаете, че просто трябва, нали така? Още повече, често се случва детето нарочно да ни провокира и да изследва докъде е границата и има ли я наистина? Например нарочно ще направи това, което сте му казали, че е забранено, за да види има ли последствия и най-вече да види дали ще се „огънете“. Точно по време за сън ще се заиграе и няма да му се спи. Децата тестват дали има граници, защото отчаяно се нуждаят от тях!

Ако едно дете няма граници, то чувства, че там няма никой, на който да се опре, че липсва присъствието на възрастен, който да „държи“ положението. Това създава страх и усещане за несигурност в детето, и то става хипер активно, тревожно и истерично. Всъщност то „крещи“ за граници.

Защо има криза на 3-та година?

– Често педагозите се шегуват, че около 3години детето преживява „малкия пубертет“.

“Това е възраст, на която децата обикновено започват да казват „не“, и то постоянно, и на всичко!”

В днешно време се случва по-рано – около 2 и половина. Детето вече е по-самостоятелно, има нужда да опознава света, а чисто био-енергитично – тогава в него се развива центърът на слънчевият сплит, или трета чакра, за тези, които познават чакрите. Там е волята, желанията: „Аз искам“ или „Аз не искам“, способността да си асертивен, това е центърът също така на гнева и на това смело да го изразиш навън, да кажеш „не“, да защитиш границата си. Всичко това са здравословни качества, от които всеки се нуждае, но това, което се получава обикновено, е че тази енергия излиза навън твърде експлозивно, има твърде много гняв, твърде много „инатене“. Една от причините е именно това, че детето не е имало добър пример за това какво е да си асертивен и да имаш лични граници по здрав начин, тоест, то няма добър модел, на който да подражава.

И неговото „не“ излиза или твърде меко и неясно, или, както обикновено е случаят, твърде бурно, гневно и неконтролирано. Така или иначе този период за детето отминава и нещата се успокояват.

Но все пак е редно да подчертая, че независимо от възрастта на едно дете, необходимостта от емоционални, физически и времеви граници е жизнено важна за неговото психическо, а и всякакво, развитие.

Ти ми спомена, че когато работиш с деца, използваш арт терапия? Защо избра именно арт терапията и какви са ползите и при работа с деца?

– Да, когато работя се деца често използвам методите от арт терапията- намирам ги за изключително подходящи за децата. Сесията минава през игра, рисуване, работа с пластилин или глина – детето въобще не разбира, че е при терапевт, което му помага да се отпусне. Арт терапията дава възможност на детето да изрази себе си , чувства и емоции, които може да са били потиснати, което само по себе си е лечебно, а и в бонус, „крайният продукт“ – рисунката, или каквото е сътворила детето, ми дава ценна информация какво се случва с него.

За деца на какви възрасти е подходяща арт терапията?

– Арт терапията е всъщност универсален метод, който може да се използва с деца на всички възрасти. При най-малките – 2-3 годишните се използват повече игри, отколкото рисуване.

Как да се справи един родител с тръшкането или по-лошо агресия и удряне на глава? Това форма на протест и инат ли е или е по-задълбочен емоционален проблем?

– Тръшкането по-често е манипулация.

“Ако човек успее да остане спокоен и уравноваесен, то до няколко минути отминава. Важно е да не осъждаме детето в този момент, но може би дори още по-важно- да не осъждаме себе си”

Тоест, ако родителят чувства раздразнение или дори гняв в този момент, да си позволи да ги изпита, поне мъничко, и да си каже, че е човешко и нормално да се чувства така.

Има други случаи, когато тръшкането е естествена нужда на изхвърляне на задържани емоции, и тогава всъщност е пречистващо за детето, колкото и страшна на нас да ни изглежда отстрани истерията.

Най-доброто, което можем да направим след такава истерия и рев, е да прегърнем детето и просто да го подържим в ръцете си поне за пет минути.

Агресията и удрянето на глава определено не са инатене, и са нещо, на което има нужда да се обърне внимание. Тук няма да казвам нищо обобщаващо, защото би било грешно. Ще го кажа така: симптом на нещо е, не е добре да се случва, редно е да се разгледа индивидуално, с терапевт.

Ако тези изблизици се задълбочат след тръгване на ясла или детска градина, как да разчетат тези сигнали родителите и как да се справят?

– Тръгването на ясла и детска градина си момент на криза за детето, по две причини.

“От една страна, защото детето се отделя от майката, и това отделяне е необходимо да се случи по правилния начин”

На първо място важно е майката да е готова „да пусне“ детето, както казвам аз. Често се случва детето да се разболява не защото не му е добре на яслата, а защото майката емоционално не е готова да се „раздели“ с него (дори и тя да казва, че няма търпение то да тръгне на градина). Децата отразяват вътрешната нужда на майката абсолютно точно и напълно несъзнателно.

“От друга страна, там на детето се налага да се адаптира към социална среда за първи път, към нови авторитети (учителите) и това също може да не се случи по подходящ начин”

Този допълнителен стрес също може да доведе до зачестяване на изблиците на детето.

“Редно е да кажа и че ако детето системно е неспокойно преди или след детска градина, това понякога може да е знак, че има нещо, на което е нужно да се обърне внимание- вероятно е нещо да се случва там, което да не е добре за детето”.

– Често срещаме изказвания на психолозите, че милениалите са свръхгрижовни и тревожни родители. Защо това е така?

-Именно заради това, което говорихме в началото за границите. При тях липсва достатъчно здрав модел на грижовния родител (не са го получили в детството), а присъства модел на свръх нормативен родител, и те се опитват да компенсират и двете липси, но не знаят как. Един техен аспект – наричам го „вътрешен грижовен родител“ е останал недоразвит, защото не са получили такъв пример в своето детство, и сега се опитват да компенсират, ставайки свръх грижовни. Другият техен аспект – наричам го „вътрешен нормативен родител“ е твърде засилен, и те се опитват да го озаптят, отказвайки се изобщо от него и от това да има норми и правила. Всичко това става несъзнателно, разбира се.

detskitegradini.com
Зад екипа на Детските градини стоят няколко много вдъхновени хора, които искат да направят деня ви по-информиран, по-весел, по-добър. -Контакт: info@detskitegradini.com