Автор: Светлана Делина
Момчето ми тръгна на ясла на 2 години и 5 месеца. Преди яслата през деня го гледахме предимно аз, майка ми, през зимата и свекърва ми, и вечер и почивните дни разбира се и тати.
Оставяли сме го с баба без наше присъствие за повече от 24 часа, когато ни поканиха на сватба извън София – нямаше драми. По площадки не сме ходили много след като стана на годинка и половина, той не търсеше деца, беше свикнал да общува с възрастни. Като повечето майки и аз се притеснявах – колко ще плаче, как ще го оставя там, дали ще свикне. Аз лично като малка съм отказвала много време храна в яслата в знак на протест.
Четяхме много и различни книжки, разказвахме му колко е хубаво там, ходихме да разглеждаме двора няколко пъти (яслата беше срещу блока на майка ми). Уж бяхме подковани отвсякъде, но сърцето ми се свиваше.
Началото на адаптацията
Разбира се, ми казаха да го взимам на обяд докато се адаптира, но той тъкмо посвикне малко и се разболее. И после пак наново адаптация.
Сутрин, за да не плаче в колата, го залъгвах с нещо за хапване. Докато вървим към яслата плачеше, играехме игри от сорта: „ние сме пеперуди, летим към яслата, да видим кой е по-бърз“. Или – „той е самолет, аз го нося на ръце в хоризонтално положение и изпреварваме другите деца“.
Игрите имаха ефект до вратата на яслата, но след влизането започваше да плаче. Започна да се напишква там, въпреки че бяхме махнали памперса три месеца по-рано.
След един малко по-дълъг престой вкъщи нещата станаха съвсем зле. Плачеше много, няколко пъти ми звъняха да си го прибирам, защото не могат да се оправят с него.
Чувах думи като: „Не били виждали друго такова дете, нямало оправия с него, никакво възпитание, никакво уважение към учителите“ – всичко това, разбира се, се говореше пред него, докато ми го връчват, „да си знае колко е лош“.
Според повечето ми познати и приятели обаче детето ми е супер спокойно, възпитано и контактно и никой не очакваше такава трудна адаптация.
Последния път, когато ми се обадиха в 10:30, вече ми преля чашата. Отивам – децата са в салона и си играят, моят седи на една пейка и се дере до посиняване. Видя ме и веднага спря.
Поисках среща с психоложката. Те ѝ се обадиха, като тя помолила педагожката да го вземе, за да можем да говорим на спокойствие. Между другото – и двете бяха прекрасни дами с отношение и голяма любов към децата. И във всяка ясла трябва да има и психолог, и педагог.
Дойде педагожката, хвана го за ръка да се разходят по другите групи да видят какво става и той дори не ме погледна повече – тръгна си най-спокойно с нея. И тук е повратната точка в историята.
Съветите на психоложката
Психоложката (за съжаление не ѝ помня името, но цял живот ще съм ѝ благодарна) ми каза, че изобщо не е трябвало да ми звънят на мен, а на нея – за да дойде и да го успокои, защото тя явно знае как. Оказа се, че често ѝ ходел в кабинета да си играят с балончета и да си говорят. И при следващо такова обаждане да звъня директно на директорката.
Най-важното от разговора беше:
- Тя вижда едно чудесно дете и една ужасно притеснена майка.
- Майката трябва да е спокойна и уверена, че дава детето си в добри ръце.
- Тревогата на майката се предава на детето. Дори майката да плаче без то да я вижда – то усеща.
- Забрани ми да плача по което и да е време на деня.
Тя обясни, че синът ми не играе с другите деца, а ходи само след учителките, защото замества моето присъствие с тях.
Практическите съвети
- Да го водя на повече непознати места с непознати деца и да го насърчавам да се запознава.
- Да направя инсценировка: мама започва нова работа – мечтаната работа. Мама е щастлива и очаква подкрепа от цялото семейство, включително и от него. Купуваме торта, празнуваме. Неговата роля е много важна – за да може мама да работи мечтаната си работа, той трябва да свърши своята – да е на градина, да учи, да играе и да е спокоен.
Сутрин: без дълги сбогувания – гушка, целувка, клякам, обръщам детето леко на една страна (не лице в лице) и на уше му казвам:
„Приятен ден, съкровище, весело изкарване, обичам те! Пожелай на мама успех в новата работа и лек ден!“
Детето пожелава, казваме „чао“ и си тръгвам. Без да се обръщам, спокойна и уверена.
Резултатите
Вярвате или не, стиснах зъби и го направих – и точно за една седмица спряха всички драми.
Всяка вечер му разказвах за измислената ми нова работа, впоследствие вече беше реална и даже дойде с баща си пред офиса, за да си подпиша договора преди да тръгнем на море.
Остана си хубава традиция да си разказваме вечер – той за неща, които са го впечатлили, аз какво съм правила в офиса.
Не съм фен децата да се лъжат, но това наистина проработи. И най-вече проработи психическата нагласа, че понякога, колкото и да не е любезен персоналът, все пак са там да се грижат за тези деца.
И резултатът:
- За седмица моят хубостник се превърна в любимец и пръв помощник на госпожите.
- След някой друг месец започна да си играе с другите деца, имаше си приятелчета.
- Спря напишкването още същата седмица.
- Въпреки че яслата като такава не бих я препоръчала, всичко беше наред в отношенията дете – персонал до септември.
- Когато тръгна в друга градина – от ден едно нямаше никакви проблеми (и тук дължа едно огромно благодаря на госпожа Димова ❤️).
