Коментар на Осъзнат живот – мъдро родителство с Вал Милева
Присъстваме със съпруга ми на празнично представление в Националната опера. Представлението е за възрастни, макар и подходящо и интересно и за по-големи деца. Не става дума за онези чисто детски спектакли за малки дечица, на които, съвсем естествено е винаги шумно и динамично в аудиторията. И все пак имаше доста деца, някои от които вече големички.
Настанихме се удобно и се потопихме във великолепна магична история. И щяхме да останем в нея вероятно до края на представлението, ако зад нас не седяха майка с дете в ученическа възраст, което не спря да рита седалките ни, да вика, да плюе, да храчи. И за съжаление далеч не беше единствено. Родителите, чиито деца се държаха по подобен начин изобщо не отразиха поведенето им. Майката зад мен не реагира.
Пътувам в самолета. Цели 4 часа. Зад мен седи майка с дете на възраст около 4-5 години, което използва седалката ми за боксова круша през целия полет. Без изключение. Майката не реагира.
Редя се на опашка в магазина. Дете зад мен се тръшка по начин, който води до това моята количка и покупки да бъдат изблъскани от опашката. Майката не реагира.
Говорим си днес с една клиентка за позитивното родителство и уважението към децата. За прекрасните и поучителни истории в книжките за родители, които винаги завършват успешно в илюзорния вакуум на автора. За модата на родителя да се внушава панически ужас от травмата, строгостта, наказанията и те да бъдат автоматчно приравнявани на тормоз, малтретиране, насилие и т.н.
Мили родители, не знам дали ще отгледаме поколение “без травми от детството” (всъщност знам – това е невъзможно, защото човек без травми няма и те са съществена част от пътя ни), но категорично виждам, че в активното в момента поколение от млади родители са силно изразени: липсата на връзка с реалността, нереалистичните представи, липсата на зрялост, абдикиране от отговорност и липсата на възпитание.
Уважението към детето, позитивното родителство и всички други “модерни” постулати, които се прокламират от всякакви специалисти, завършили по едно бързо курсче по поредния нов измислен метод, по никакъв начин не изместват факта, че родителят е възрастен, отговорен за своето дете, за неговото възпитание, за налагането на граници.
Стана много, много модерно да ни се внушава как ако сме много позитивни децата, те ще са супер добрички, послушни, няма да ни ядосват, ние няма да се караме с тях. Нещо, което е не просто невярно, а абсурдно. Защото човекът, светът и животът са палитра от позитиви и негативи и най-важното умение, което е нужно да възпитаме и у себе си и у децата е гъвкавост, устойчивост и адекватно възприятие на тази палитра. А това не става със заучени реплики и еднотипни решения, лишени от емоции, от интуиция, от реакция. И знаете ли какви са някои от основните последици от тези внушения, които ежедневно срещам в практиката?
Екранна зависимост – защото безкрайно позитивният родител, който се бои да се скара, да сложи граница, да каже “не”, когато не му издържат нервите, просто бяга от отговорност и връчва екрана. Защото с фалшив позитивизъм, в които няма място за емоции, за последици, за конфликти, за авторитетност, не се възпитават нито радивни навици, нито градивни личности.
Поведенчески проблеми – защото когато едно дете няма граници, то не прави връзка с реалността. Личността поема в патологична посока на развитие. И това избива, я в депресия, я в агресия, я в нещо друго.
Разбити семейства – защото когато детенцето е в центъра и родителите се държат като негови роби, понеже така са изтълкували написаните в книгите методики или така им е внушил някоя много перфектна майка-инфлуенсър, която показва само усмихната част от живота си, рано или късно разбитата динамика, изтощението, липсата на адекватни роли си казват думата и родителите започват да се карат. Могат дори да се намразят.
Горните случаи са много, много малка част от това, което виждам ежедневно и което, за съжаление се приема за норма. И проблемното в тях не е толкова поведението на децата, а липсата на реакция от страна на родителите. И още повече – масовото внушение, че това е “здравословна свобода” за децата ни и “уважение” към тях.
Няма нищо здравословно и уважително да възпитаваш един човек, че всичко му е позволено, че другите нямат значение, че няма последици, че няма отговорност.
Имаме спешна нужда, като общество и като родители да започнем да правим разлика между това да даваме на децата свобода да се изразяват и това да ги оставяме абсолютно безконтролни. Има разлика между позитивно възпитание и липсата на възпитание, но все повече виждам, че масово се поставя знак на равенство между двете. Това не ни прави позитивни или осъзнати изобщо. Прави на създатели на едно поколение, което расте без стабилност, без реализъм, без отговорност, без гъвкавост и адаптивност. Социалният компонент във възпитанието не може и не бива да се пропуска. Ние сме хора и живеем в социум. И да, когато посещаваш определени места, когато общуваш с други хора, когато извършваш определени дейности – има правила. У дома, на улицата, в училище, в операта, в автобуса. И дори да се наложи да повториш 10000 пъти или да изведеш детето от залата или да се скараш, това като родител е твоя задължение. Защото възпитанието не е еднократен акт – то е ПРОЦЕС. И целта не е да ти е лесно, а да внесеш стойност! И в този процес децата се развиват, тестват и учат чрез повторения на стуации и действия. И в този процес родителят е участник, не просто статист!
Илюзията, че не травмираме децата си когато не им се караме, не им поставяме граници, не ги наказваме изобщо, защото това не е позитивно, е точно това – една илюзия. Това не е израз на обич, това е абдикация. Виждам го ежедневно в практиката си – родители, абдикиращи от възпитанието и изпозлвайки “позитивните подходи” като оправдание, вместо като реален метод, често са провокирани от собствените си травми. Те са някъде там – замръзнали в някое свое минало, болезнено аз и изобщо не присъстват при децата. А тази липса на присъствие е далеч по-голяма травма от това да се скараме, да повишим тон, да не разрешим нещо и да наложим правила.
Детинско и незряло е да се оправдаваме непрестанно с грешките на предишното поколение – мен ме биеха, затова аз не искам да бия. Добре, недей да биеш, но това не значи да спреш изобщо да налагаш правила. На мен ми крещяха, не искам и аз да викам. И понеже ме е страх да не викна, давам екрана, защото така няма конфликт, няма викане. Да, няма, до следващия важен момент. Защото конфликтът е част от живота и децата имат нужда да се научат да минават и през това. Но има голяма разлика един баща или една майка насилник да ти крещи постоянно за всичко и между това на родителят понякога да му се наложи да повиши тон.
Има разлика между това да те накажат да седиш на колене върху бобчетата и между това да ти кажат, че не, не може да играеш с Пепи, ако му чупиш количките, защото така не се прави.
Прави ми впечатление, че всеки втори родителски курс или книга се прокламира с послания като: “повече няма да викаш на детето си” или “сложи край на тръшкането и гневните изблици”, или “как да промениш детето си когато…”
Изобщо подходът е базиран на изграждане на абсолютно нереалистични представи – детето ти няма да спре да се гневи, противопоставя или да изпитва “неприятни” за теб емоции, понеже ти си си купил тази книга и рецитираш реплики от нея. Да, възможно е определени прояви да се променят или да намалеят, отношенията да се подобрят, но очакването, че някоя методика може изцяло да “промени детето ти”, за да ти е удобно на теб е меко казано нереалистична, а даже и токсична.
Губи ценно време на родителя да осъзнае ролята си, да се свърже с нея, да опознае себе си, детето, ситуацията и да търси своите подходи и решения. За съжаление зад мотото за намиране на универсалните решения в родителството, все по-често срещаме завоалирани послания за абдикация от решения изобщо. За да не травмираме. За да не сме “лоши родители”. За да дадем “свобода”.
Хубаво е да се замислим по тези теми. Знам, че за много хора те са неудобни, защото позитивният “унес” и обръщането на главата на другата страна, когато това е “валидирано” от толкова много “специалисти” днес е далеч по-комфортно. Но после се питаме защо… Защо децата не могат, не учат, не искат, не знаят. Защо се бият и нараняват по моловете. Защо когато някой припадне в метрото няма кой да му помогне. Ние сме общество, мили хора, всичко е свързано. Няма позитивен начин да заобиколим този факт. И не бива да забравяме, че ние водим децата през тези процеси. Прехвърлянето на отговорността върху тях не е равно на това да ги направим свободни, а самотни и лутащи се.
